Липсва. И е трудно. Трудно е, защото не си я познавал достатъчно дълго за да можеш да споделиш. Трудно е, защото искаш да знаеш какво се е случило, но не можеш да питаш, зящото… не си я познавал достатъчно дълго, за да зададеш въпроса. Трудно е, защото не изглежда истинско, невероятно е, не е вярно, не може да е вярно. Как така? Защо? Не разбирам. Никой не разбира. Дори тези, които разбират, не разбират, иначе нямаше да го виждаш непрекъснато, през ден, през два.

Фейсбук прави нещата странни. Хората не могат да си отидат. Не можеш да ги забравиш, не можеш да продължиш.

 

Как така? Защо?

 

 

Не разбирам.

Tagged

да се завъртиш на триста и шейсет.

Отново си по цял ден зад монитора. По различен начин, на различно място и с различно значениие, но потъваш в същите дълбоки води като преди.
И в същото време вече не си ти. Но си и повече “ти” от колкото някога си бил…Объркано е. Объркано е много. Заплита се на възли, които не можеш да развържеш с целия инат, който се крие в малкото ти сърчице, биещо някъде там, вляво, под три ката дрехи, защото не можеш да си плащаш тока за всяка стая. Бие, тупти, и се забавя и прескача при всяко малко нещо, което го връща назад. Неусетно, докато не затънеш прекалено дълбоко.

И пак си ти. Другото теб, което си изгубил с времето, се загнездва заедно с настоящето.

Поне има за какво да си говорят, предполагам. Въпреки че и двете май са мълчаливи като цяло…

Tagged ,

За децата и самотата

Наскоро е един приятел ме попита дали имам семейство в Канада.

Беше тукашен.

Как да му кажа – освен теб, никого?

Някой трябва да напише за самотата, за липсата на роднинска подкрепа на имигрантските деца. И тъй като не познавам никого, който би го написал – ще се заема сама.

Когато се скараш с родителите си, имаш нужда някой да бъде там. Някой, който да те прегърне и да ти напомни, че въпреки всичко все пак обичаш семейството си. Някой от семейството ти. И колкото и добри приятели да имаш – наистина, желателно е да е някой по-възрастен… чичо, леля, вуйчо, вуйна, баба, дядо. Някой…

Аз си нямам никого.

Това, естествено, не е случая на всички имигрантски семейства. Много си имат тук и чичо, и леля, и баба, и дядо… аз си нямам обаче.

И съм самотна. Точно днес. Самотна не за приятелски фейсбук чат – самотна за прегръдка и за шепот, че всико ще бъде наред.

Ох…

Tagged

Парченца от мен

В дома й винаги имаше кутийки. С различни размери и форми, с безброй цветове. Оставяше ги на открито и ги къташе по шкафовете. Редеше ги на малки кули, а когато й омръзнеха дърпаше най-долната и гледаше как се сриват, докато и последната не спреше да се търкули и не се налагаше да построи нова кула. Или крепостна стена. Или замък.

Всеки път по-високи, всеки път на различно място.

Когато канеше гости й се чудеха. Държеше се, сякаш наоколо няма нищо. Минаваше покрай кутийките с лекота, сякаш знаеше точно къде се намират, ала всеки път местата им бяха различни. Отстрани изглеждаше чудновато и вълшебно, но и някак смущаващо, сякаш ги допускаше към нещо твърде лично, твърде нейно, без да я е страх от последствията. Не го разбираха наистина, но го усещаха, защото последствия, както при всичко дори малко вълшебно, наистина имаше, и то не малки.

Когато ме покани за последен път вече се досещах. Не напълно съзнателно, но нещо в мен се беше примирило с реалността, която стоеше под тънката преграда на картоненото капаче.

– Вземи – каза ми с лека усмивка, – тази е за теб.

Поех я внимателно над чашата с кафе, не желаейки да минава дори близо до дима на цигарата, сякаш щях да я опетня с вредните си навици. Беше лека, все едно беше празна, но знаех, че далеч не е така.

– Сигурна ли си, че…

– Напълно. – Кимна уверено и къдриците й се люшнаха едва видимо.

Почти не приличаше на себе си, ако изключим косата й, която продължаваше да обрамчва лицето й като нежен кестеняв облак. Сърцевидното й някога лице беше изпито, кожата й изглеждаше като направена от хартия. Очите й бяха сякаш влезли в лицето й и като че се опитваха да се скрият все по-навътре, но гледаш ли пряко в тях бяха живи. Пълни с увереност и готовност, с настойчивост. Все още.

Кутийките вече ги нямаше. Стояхме в празна стая, на празна маса. Там, където лактите ми преди биха съборили цяло малко царство от нераздадени съкровища, сека бяха наместени удобно и опираха единствено в дървения плот. Малки съкровища не висяха от лампата, не ги настъпвах докато вървях.

Беше раздала всичко, не беше получила нищо в замяна. Никога не беше и искала, знаех това със същата сигурност, с която знаех какво държах в него момент в ръцете си.

Кафето беше започнало да изстива, а слънцето не топлеше така, както когато се срещнахме. Виждах, че е изморена, сякаш празнотата имаше тежест, която се опитваше да я смачка като палачинка. Не беше нужно да ми казва, че е време да си вървя. Станахме почти едновременно и се запътихме, като по навик криволичейки между несъществуващите кули, към вратата.

Изпрати ме с уморена усмивка, която се превърна в сподавен стон когато видя какво държа пред нея.

– В такъв случай, това е за теб, – рекох простичко, след като бях извадил ръката от джоба си. – Не е много, но е време някой да се погрижи и за теб.

Пое малката дървена кутийка, която държах, с треперещи, изтънели пръсти. Очите й заблестяха от сълзите в тях. Разделихме се безмълвно и не се видяхме повече, но нямаше и нужда.

Беше раздала всички парченца от себе си, с които разполагаше. Подаряваше ги в различни кутийки – малки и големи, с различни форми и безброй цветове. Беше опора за всеки, беше съветник на търсещите съвети, беше приятел на търсещите приятел. Слушаше, когато някой имаше нужда от слушател, действаше, когато някой имаше нужда от действия. Не й беше останало нищо, с което да се бори за себе си. И знаеше от самото начало, че рано или късно и това ще се случи, няма никакво съмнение в това.

Сега обаче имаше и едно парченце от мен, което да се погрижи за тревогите й. Не всички последваха примера ми. Някои хора единствено търсят, на такива хора беше раздала най-много. Но въпреки всичко, няколко, макар и не много, се постараха празнотата да се запълни.

И така, кутийка по кутийка, кулите започнаха да се възстановяват.

Tagged ,

Неща за нищо

Трудно е да не обичаш хората. Опитваме се непрекъснато, намираме причини да ги хулим, подритваме тоя, говорим зад гърба на онзи… Ама е трудно, мамка му! Колкото и да ти се обръщат червата от всеки втори, всеки първи и всеки трети те карат да се усмихнеш. Нечия небивала реакция на новина, нечий безумен коментар, нечие въображение, излязло на хартия. Дете скачащо в локва, майка смееща се, вместо хокаща. Мъж, радващ се на дъжда и крачещ с усмивка, вместо сгушен намръщено под чадъра. Котка, стояща напук на всичко върху тънък клон, преструвайки се на птичка. Добре де, това не е човек, ама момичето, което й се радваше, се брои сигурно. 

Хора. Всякакви, отвсякъде, навсякъде. Отвратителни, ужасни, проклети, злобни, и въпреки всичко досадно очарователни. Има ги всякакви. Все са хора, ама някои са “по”. Някои са… достатъчни? Да, достатъчни.

Tagged

Намигването…

“Това ли е твоят номер” Устните ѝ тихо прошепнаха в лицето му, а той я погледна изнендано, “Намигването…”

“А, да.” Леко зачервен и усмихнат ѝ отговори той, сякаш не очакваше въпроса.

“Работи.” И преди да е изръсила някоя друга нелепа глупост или каквото и да било, устните ѝ нежно целуваха врата му.

Tagged

Попитаха ме за антоним на самота…

Любов на мен ми изникна. И някак не мога да се съглася с онзи, който каза, че самотата била красива, за мен самота не е онова, към което се стремиш, тишината и inner peace; самота е да седиш на бордюра на градинката в училище и да гледаш как другите деца играят, защото никое не иска дори да говори с теб; самота е да ти е тъжно и студено, а да няма кой да те увие с одеало и да седне до теб; самота е да ти се плаче и крещи, но да няма на кого да го кажеш… самотата е гадната, самотата е гаднярката, и само любовта й е антоним. Защо? Защото когато си обичан – или дори просто обичаш, никога не си сам: в студената вечер ще напишеш романтично писмо за любовта на живота ти, пък дори и никога да не му/ѝ го дадеш; когато ти се крещи ще навиеш някой приятел да лудува с теб, и той ще се съгласи, от любов към теб; а когато децата те гледат на криво… ще се усмихнеш, затвориш очи и радваш на слънцето, защото обичаш СЕБЕ СИ.

Tagged

Всички хора си имаме странности, специфични умения… Някои ни помагат в работата, други в социалният живот, трети у дома. Една от нейните големи странности беше умението да вижда през хората, намеренията им, отношението им към другите, но тази ѝ странност бе нищо в сравнение с умението ѝ да предвижда бъдещето. Не като гадателките с карти и кълбо, съвсем естествено, някоя сутрин щеше да се събуди от сън, който е усетила като дежа-вю и след ден-два този сън щеше да стане реалност, макар и да бе запомнила не повече от минута, тя ще се изплаши, защото не сънува често, сякаш се крие от сънищата си. Другата ѝ способност, обаче бе по-изявена, все пак всичките ѝ познати ѝ вярваха за съвети когато те самите бяха безпомощни и тя винаги познаваше, знаеше кой е луд за някого и на кого не му пука, знаеше и виждаше всичко, често познаваше дори само по думите на хората.

Но ѝ беше писано да се влюби в мъж, който бе обвит в мъгла, мъж който тя не можеше да прочете. Защото той ѝ казваше не, очите  му ѝ казваха да, а останалото бе мистерия.

Tagged

Някои сутрини се будя с надеждата да ме заговориш, други с тази аз да те заговоря, а трети с тази да те видя. Но каквото и да става, накрая боли и то не заради напразните надежди, а защото теб те няма. Виждам безусловна и голяма любов(като онази във филмите на Дисни) в очите ти и знаеш ли, не я виждам само аз, всеки що е виждал как ме гледаш, пита какво е станало между нас. Вече не знам какво да кажа на хората, защото явно все пак ме обичаш, просто те е страх да го покажеш и знаеш ли? Аз ще почакам, но не обещавам, че вечно ще те чакам. Знаеш, бях готова да ти дам чиста и неопетнена любов, любовта на сърце, което не е било истински разбивано. Сега мога да ти предложа само любовта на едно срамежливо и безпомощно сърце, но ако знаеш как да се грижиш за него и тя е достатъчна. Кой знае, ако още малко почакаш, току виж съм се влюбила в друг, току виж сърцето ми пак е станало камък и съм те подминала, с безразличието, с което никой не подминава и просяците по улиците. За наше общо добро се надявам, че ще чуеш сърцето си, а не разума и ще дойдеш, обещавам да не боли (много).

Tagged

(…)

Звънящият телефон те буди в почивен ден, но като видиш името на дисплея преглъщаш гнева и вдигаш със спокоен глас. “Ало, да…. След колко време каза, че си тук?…” Вдигаш си задника от леглото моментално и започваш да чистиш, не заради момичето от другата страна на телефона- тя те познава до болка, заради майка ти. Докато чистиш с прахосмукачката телефонът ще звънне още поне един-два пъти и всеки един ще затваряш с “когато си тук влез- отключено е, вероятно аз ще съм в кухнята.” Когато вратата най-сетне се отвори ти тъкмо слагаш декорацията върху покривката на масата, макар да знаеш, че ще я махнеш веднага. Време е за обяд, ти не си закусила и не си единствената, правиш някакви принцеси/тостери и още преди да сте приключили с яденето на вратата се появяват следващите не-съвсем-гости и тъй като на масата храна почти няма се хващат и правите още… В крайна сметка водите някакъв разговор за последните ден-два, но не повече от седмица-две от живота на всеки от хората около масата и когато приключите съвсем ясно казваш кой какво да изчисти. После разговора продължава във вечно пренаселената ти разхвърляна стая, някъде между столовете, матрака за гости проснат на пода и леглата… Всички присъстващи са като у дома си и знаят къде да търсят всичко, макар само сестра ти да живее тук. А колкото до сестрата, тя е нещо средно между дразнещ натрапник и добре дошъл гост, зависи от това кога я завариш. После по някое време ще си сготвите и още нещо и пак ще изцапате цялата кухня, но нали няма да чистиш сама.

Tagged