да се завъртиш на триста и шейсет.

Отново си по цял ден зад монитора. По различен начин, на различно място и с различно значениие, но потъваш в същите дълбоки води като преди.
И в същото време вече не си ти. Но си и повече “ти” от колкото някога си бил…Объркано е. Объркано е много. Заплита се на възли, които не можеш да развържеш с целия инат, който се крие в малкото ти сърчице, биещо някъде там, вляво, под три ката дрехи, защото не можеш да си плащаш тока за всяка стая. Бие, тупти, и се забавя и прескача при всяко малко нещо, което го връща назад. Неусетно, докато не затънеш прекалено дълбоко.

И пак си ти. Другото теб, което си изгубил с времето, се загнездва заедно с настоящето.

Поне има за какво да си говорят, предполагам. Въпреки че и двете май са мълчаливи като цяло…