Като за последно. Huh?

Последен първи учебен ден. От гледната точка на ВЕЧЕ дванадесетокласничка, училището все още е гадната институция, която ми стъжнява живота. Да си го признаем, всички сме задрямвали понеделник сутрин в часа по химия или биология, а понякога направо ги проспиваме и двата. Училището не те учи как да си по социален, как да отгледаш детето си, не дай си боже то да е с недъг, как да се възстановиш от загуба на близък или най-малкото – да избиеш конкуренцията на работа, когато уменията съвпадат. Но нищо, поне знаеш как да намериш котангенс на втора два пъти алфа.

В момента любовните ми драми и семейните проблеми са на заден план, независимо как изглежда за околните. Университети и матури ми се мешат в съзнанието като кубче на рубик. Ей това нещо никога не съм можела да го подредя. Както и да е, ще гледам да не се излагам като за довиждане с трета гимназия и ще си подредя приоритетите. Пък нека, когато си имам сериозни проблеми поне да зная колко е алфа.

Доброволно е.

Това си е чисто и просто затвор по собствена воля. Доброволно казваш „Окови ме и ме тикни в изолатора”

Марк е получил доста добри доходи от „изобретението” си. След толкова много профили – непосещаеми, фалшиви, „звездички” на Варна, Бургас, София и околности, популярни личности и хора, за които на никого не му дреме, опити за проституция и подобни – честно, не знам как не само системата не се е сринала до сега, но и как все още има хора на планетата. Не говоря единствено за интригите, които се зараждат от някой сопнат коментар или съобщение или пък, че „долната к*чка” те е махнала от приятели (или не дай си боже ти е харесала заядливия статус написан за нея). Става въпрос за изолацията, до която те докарва уж социалната мрежа. Влизаш в кафене заради табелата „Безплатен wi-fi”. Е, аз пък искам да видя табела „Не, нямаме безплатен wi-fi. Говорете помежду си!” Е, аз пък, ще вляза там! Поставих си за цел, че поне една седмица ще се отърва от тази изолация.

Предишната вечер уведомих, че „напускам” за седмица и на когото му се наложи – има ми телефона или поне знае къде живея. Ще си проличи на кого му е наложително и дори на кого му пука как съм или какво правя. Изключих интернета и заспах. Сутринта се събудих отпочинала, бях спала 10 часа, за бога. Направих сутрешната си тренировка без наличието на кафе, мотаех се вкъщи, слушах музика. Никаква капчица желание да проверя какво става. Реших първата си листовка, на която получих „ДА”, гледах филми, които отдавна исках да гледам.

Днес сутринта ми се наложи да проверя от телефона abv пощата. Приложението за Facebook е настроено да ми цъкат известията, когато включа интернета. Докато натисках Х за да се скрият, през погледа ми мина името на момиче, с което никога не съм си писала, и думите „Ще се справиш! Успех!” Наистина ли? Наистина ли ми е нужен кураж и пожелание за успех, за да почувствам, че не съм робот с кървясали очи и нос залепен за монитора, който презарежда началната страница в очакване на нещо напълно безсмислено? Ами добре, щом е така – успех ми.

Този пост го пиша в началото на предизвикателството си. Ще докажа пред себе си, че не съм окована. Че не ми е нужен Facebook или безплатен wi-fi в „Кифличка”.

През тази седмица ще правя нещата, които искам или за които съм си мислела, че нямам време – вън от оковите. Ако ми хареса повече от очакваното – мой профил повече там няма да има.

Cats stuff ‘n’ feelings.

Имам си черна топка любов, която спи при мен всяка вечер. И той се търкаля из цялото легло и оставя косми навсякъде. Спи по средата и за мен не остава място. Мърка ми до носа, хапе ме, когато не е доволен или пък е прекалено доволен и спи върху лаптопа, когато иска внимание.

И днес лежах до него и го наблюдавах как се мести, когато му се затопли мястото. Толкова спокоен, когато прави каквото и да е. И си мислех, че той няма особено голям запас от чувства – “хранят ме – харесвам, не ме хранят – не харесвам”.

Толкова.

И всеки път, когато тренирам, пътувам в автобуса или се търкалям заедно с котарака в леглото си мисля за моите чувства. Всеки път, когато остана сама с мислите си – как изпитвах самота, после заблуда, почувствах облекчение, чувствах щастие, разбиха ми щастието, отново изпитвах самота, агония, и после безразличие. И всякакви едни такива незначителни глупости. Хората им викат чувства. Те са ми в главата. И не само в моята, в хората, които срещаме по улицата, тези, които не познаваме и тези, които само си мислим, че познаваме, тези, които са ни близки.

Чувствата са гадни. Карат те да…чувстваш.

„Хранят ме – харесвам, не ме хранят – не харесвам” – толкова е просто. 

Deserve?

Харесва ми да правя хората щастливи. Изпитвам някакво пробождащо чувство, когато те не са. Знам ли, стомаха, сърцето, далака…някъде в тялото ще да е.

Гузно ми е, когато аз съм щастлива, доволна и/или усмихната, а някой около мен страда. Чувствам се виновна. Точно така. Аз съм тази, която се чувства виновна, когато си купи сладолед, а някой някъде не може. Колкото и нелогично да звучи. Мисълта, да – щастието на околните ми е по-важно от моето собствено. Не, че бих позволила доброволно да ме млатят с бухалки разни типове, които „това ги прави щастливи”, но пък бих им взела пинята. Въпроса е, че хората не разбират, когато им правиш добро. Поне тези, които им прави кеф да те бият с бухалки. А аз и на тях угаждам. Някой ми беше казал „Границата между ‘добра’ и ‘тъпа’ е тънка.” Както и да е. Аз ще си бъда добра с тях, живота ще ги оправи. Важни са онези, другите, заради които кашляш като заклет пушач от детската градина, докато им гравираш дървени кутийки или тези, заради които събираш 3 месеца восък, за да им направиш восъчна кутийка за глупости. Или пък онези, които година преди това са си харесали някъде нещо и проверяваш всяка седмица дали още го има в наличност. После естествено те бият с него, защото тези хора така изразяват любов и благодарност, но това е хубаво нещо. Направил си ги щастливи. Най-близките и най-обичаните. Не знам дали е егоистично, ако чувстваш успокоение, но определено да правя хората щастливи е my thing. Желанието да зарадваш някого е обсебващо.

Work hard for this.

Желанията са странно нещо. Искаш нещо трудно, вероятно, възможно или невъзможно, нереално, нещо в което се крие огромна доза късмет и което понякога не зависи от теб. Но са си просто желания. Понякога само тропаш с крак, за да ги получиш и напук не ги получаваш. Те са си желания. Не си вдигаш задника, за да ги превърнеш в цели. Целите, обаче, са друго нещо. Дали невъзможни или възможни, няма особено значение. Щом са цели, щом са записани на огледалото в банята с перманентен маркер и щом тропаш здраво с крак сам на себе си до толкова, че да потрошиш една-две плочки, значи ще станат възможни. В списъка с целите ли е значи е цел.

Та така. Много хора не правят разлика. Както и аз. Често. Сега тропам здраво сама на себе си и троша цялата баня, за да си взема листовките. И ще си ги взема! Цел ми е. Категорично.

Мисля си колко още други неща съм искала, но не съм постигнала. Явно не са били в списъка с целите или са били някъде към края на листа и по някаква причина той е изгорял. Дали от играта със запалката, манията ми по свещите или от страха ми от кибрит, кой знае? Важното е, че не съм ги искала достатъчно, иначе щях да съм по-внимателна с огъня. Но пък и за математиката тропах с крак, че ще мина годината. Я виж ти, в бележника пише „Добър”. „Добър” означава, че е добре, нали? В моя случай и специално за математика означава „Да живее скъсването на задните ми части от учене, упражнения, консултации и мотивация!”.

Извод: Свещите не изпълняват желания, спри да зяпаш за падащи звезди, да чакаш 11:11 всеки ден, да хвърляш монети в кладенци и да проверяваш билета от автобуса. Скъсай си „задните части” от работа, потроши си краката и плочките в банята от тропане и вписвай само важните неща в списъка с целите си, крий го под матрака и си го гледай в 3 сутринта с фенерче под юргана. Ще си вземеш листовките, ще си вземеш матурите, ще отслабнеш и ще се харесваш на снимки (или каквато и да е друга там твоя си цел) и ще се гордееш със себе си! Превърни желанието в цел и превърни целите си в реалност.

Цел на деня: спри да живееш в тая кочина.

Като че ли е извадена от някой филм на ужасите и е наблъскана с предмети от всички останали филми (пак на ужасите). Нищо общо с чантата ми. Тя е само част от реквизита. Почиствам си основно стаята по-често от колкото някои хора си мият зъбите, но границата между „време за почистване” и „налага се да се изгори” е доста дебела и аз отдавна я пресякох. Ще се оправдая, че бях прекалено заета през последния месец и това е последната ми грижа.

Като се замисля си заслужавам шестица по интериорен дизайн – метър и половина дъска, поставена върху стара уредба …ох, и горкия плюшен слон – призванието му е да ми е удобно.

От три контакта ми се налага да включвам минимум 7 уреда, а понякога и наведнъж. Нека кажем, че кабелите тук, продадени на килограм, биха изхранили една малка държавичка.  Книги, за които все не ми остава време и такива, които категорично няма повече да отворя (конкретизирам „50 нюанса сиво”) са наредени по прозорците да ‘подпират’ щорите, правилника и листовките по кормуване са приготвени за момента в който ще мисля достатъчно трезво, а куфара с бижутата… Добре. Него ще си го запазя за себе си. Така де, това е само началото. И това начало няма край, защото при основно почистване, стаята се налага да се изпразни, да се почисти и да се върне всичко на мястото му, а не „дет’ ти падне”. В конкретния случай повечето неща тук си нямат собствено място и това усложнява взаимоотношенията ни. „Дет’ ми падне” се превръща в мото и това започва леко да ме притеснява.

Обещавам си, че съвместният живот с щипалките и паяците утре приключва. Хайде дано.