20 удара с нож в стомаха. Кръвта струеше през пръстите й, но болка не чувстваше. С всеки вик забиваше отново, равномерно, като музика. Като сърце. Туптеше ли нейното още? Вероятно, щом не беше мъртва. А може би беше? Не знаеше, не болеше. Всичко бе викове. По паркета се сформираше локвичка кръв, ужасна, отвратяваща й. Нейната кръв. Беше грозно. За миг спря да слуша виковете и, държейки се за дръжката на ножа, взе пактче тесто. То, то беше красиво. Кристално, като захар, като сняг. Кокаин. Разсипа малко в кръвта си, а после се сети за цигарите. Да, и това би искала. Но нямаше нужда. Не искаше да ГО отвращава. Искаше още да я обича. Като я намери на пода. Искаше да го боли, боли, боли, с цялата болка, що тя не чувстваше.
Някъде изкрещя телефон, жица изкъса. Сигурно у съседите. Не я интересуваше. За миг затвори очи. Чувстваше се толкова уморена… хвана ножа и сряза ръката си, от китката, със замах. Не бе лесно да се реже кожа, още по-малко жива, но бе свикнала. Струя кръв се изсипа на пода, а тя взе листчето й го закрепи върху нея. “Нали я искаше”. Получи я… обещала му беше. Нека я кичи с пръстени и целувки. Нея не й бе това. Беше й до…
Внезапно почувства болката.
Внезапно умря.
Или по друг начин?
Беше прекрасно. Чувство на безтегловност. Светлините, които се приближават. Света, който се изгубва. Вятъра по лицето й. Тишината в главата й.
Болка. Разбиване. Кръв. Тишина.
Daily shit 