Enter title here.

– Този хляб не е вкусен със сол, – каза тя и се намръщи.

Филията изоставена от ръцете й потрепна. Това бе най-голямата обида в света на хлябовете.

(Разказа ми, от три изречения и половина, трябваше да свърши тук. Но знаете ли какво, пише ми се днес, и то толкова, че чак ми посиняха пръстите. Нека продължим тогава.)

Тя беше момиче, на девет години и половина. Тя имаше име, естествено, но то нас не ни интересуваше. Тя бе влюбена в едно момче (което да, също си има име, но не, то не ни интересува). А той пък бе най-големият хулиган в цялото училище, поне ако питаме учителката им. Или майка й. Тя си мислеше обаче, че той не бе толкова лош, не и вътре в себе си. Не, че имаше причина да мисли това. Нито тя, нито който и да е било друг някога бяха го виждали различен, без тази ехидна негова усмивка, без тези блестящи негови очи. Тя просто вярваше, както някои хора вярват в сладки лъжи, свети книги, приказките за Дядо Коледа. Даже не някои, всички вярваме в тях, всички малко или много се самозалъгваме и се оставяме да бъдем излъгани, но това сега няма значение. Важното е, че това момиче без име бе влюбено в моя брат. Че това момиче без име бе толкова красиво, че когато му се усмихнеше – на него, към мен усмивката й не бе толкова специална, в нея залязваха комети и пропукваха вселени…

…които скоро почнаха да валят от очите й.

Но това е разказ, не реалност, нали? Мога да пропусна няколко години – да си измисля край.

Тя растеше, и скоро се научи да го мрази, него и всички други момчета. Порасна още малко и откри, че тялото й е красиво; че телата на другите момичета също са красиви. Дълго време в очите й нямаше комети и вселени, дори огън нямаше, само дъжд, облаци и урагани. Тайфуни. Вече не залязваха и не пропукваха, вече крещяха и убиваха. Малкото момиче пресели демончетата  от кутията под леглото право в главата си.

Мина още време. Тя лежеше на пейка в парка, главата й в скута на приятелката й (и да, приятелка като нещо повече), и в очите й се разливаха слънчеви лъчи по планини от палачинки, когато, не, когато, не, направо КОГАТО той мина. Тя го разпозна, но той нея не. Тя скочи, целуна приятелката си по бузата си, и докато белите й маратонки стъпкваха тревата, изведнъж трепна. Тя не просто помнеше кой е. Тя…

Тя го настигна, протегна му ръка. Запозна се с него наново, той дори името й не помнеше, нямаше никаква идея коя е. Заведе го при приятелката си. Запозна ги. И за миг, само за миг, в очите й пак пропукваха вселени. Но за последен път – от тук нататък, тя бе намерила своята собствена, между двамата, които обичаше.

Die, Die My Darling

20 удара с нож в стомаха. Кръвта струеше през пръстите й, но болка не чувстваше. С всеки вик забиваше отново, равномерно, като музика. Като сърце. Туптеше ли нейното още? Вероятно, щом не беше мъртва. А може би беше? Не знаеше, не болеше. Всичко бе викове. По паркета се сформираше локвичка кръв, ужасна, отвратяваща й. Нейната кръв. Беше грозно. За миг спря да слуша виковете и, държейки се за дръжката на ножа, взе пактче тесто. То, то беше красиво. Кристално, като захар, като сняг. Кокаин. Разсипа малко в кръвта си, а после се сети за цигарите. Да, и това би искала. Но нямаше нужда. Не искаше да ГО отвращава. Искаше още да я обича. Като я намери на пода. Искаше да го боли, боли, боли, с цялата болка, що тя не чувстваше.

Някъде изкрещя телефон, жица изкъса. Сигурно у съседите. Не я интересуваше. За миг затвори очи. Чувстваше се толкова уморена… хвана ножа и сряза ръката си, от китката, със замах. Не бе лесно да се реже кожа, още по-малко жива, но бе свикнала. Струя кръв се изсипа на пода, а тя взе листчето й го закрепи върху нея. “Нали я искаше”. Получи я… обещала му беше. Нека я кичи с пръстени и целувки. Нея не й бе това. Беше й до…

Внезапно почувства болката.

Внезапно умря.

Или по друг начин?

Беше прекрасно. Чувство на безтегловност. Светлините, които се приближават. Света, който се изгубва. Вятъра по лицето й. Тишината в главата й.

Болка. Разбиване. Кръв. Тишина.

I do not love men, I play with them.

Аз по начало не съм от онези влюбчиви жени, що обичат мъжете много и се влюбват лесно. Всъщност съм точно обратното, мъжете са за кратко забавление, устните им са безвкусни, прегръдките им задушаващи. След много увещания излизам с някой такъв индивид, само за да му покажа, че той не е за мен, ала обикновено става тъкмо обратното. Някак си той не усеща липсата на емоция, намира моите устни сладки и моите прегръдки топли… Тогава се налага да му кажа да не ме търси, не просто да му го кажа, а да му го повтарям отново и отново докато не ме чуе. Преглъщам чувството за вина и си продължавам живота, знаейки че така е по-добре. Обаче има един различен, един такъв, с когото не мога да си играя безчувствено, макар да не съм вкусвала устните му и да не съм се крила на топло в прегръдките му. Когато му кажа да стои далеч трябва да се скрия, за да не ме види как треперя, как го лъжа, че не го искам вече… Удрям стената само като си помисля, че може да не ме потърси пак. И той все пак се връща след няколко дни предлагащ бисквити, сякаш шептящ ‘искам да съм наблизо’. Ала как да знам дали не е било само за бисквитите? Дали шепота не е плод на моето собствено желание? Не мога… 

Прекрасна

– Какво си ти?
– Най-Прекрасната от мечтите ти.
Седеше върху леглото й, наклонила глава на страна. Не се усмихваше с устни, но в очите й блестеше пламъче, което й придаваше нещо чак… подигравателно. Краката си бе скръстила по турски, косата събрала в плитка, а върху голото си тяло бе нахвърлила одеалото й – толкова небрежно, сякаш нямаше значение. Нямаше значение, че се бе оказала на леглото на друго момиче, което от своя страна бе сигурно, че не я познава.
– Какво правиш тук, – попита Лили и с въздишка седна на стола си. Беше уморена. Прекалено много. Ръцете й затърсиха пакета цигари из шкафчето на бюрото, но намериха само кутийката от обиците. Да, само че обиците му нещо зле отговаряха на “какво правиш, когато”. Особено на такива когато.
– Липсвам ти. Бих си играла, но изиграхме всички игри, помниш ли? Всичките. За година. Но не си целувала момиче.
Лили кимна, прекалено уморена, че да мисли, и цигара се появи в устата на Прекрасна. Нещо в момичето се пречупи с грохот…
Червенокоската отметна одеалото, бавно се надигна. Студените й пръсти докоснаха бузите лилините бузи и тя неволно потрепна. Женското тяло пред нея, особено така, огрято от лъчите на слънцето, я караше да трепери. В един момент през ума й мина, че слънцето никога не украсяваше нещата, само изпъкваше, включително грозните. В следващия, чужди устни докоснаха нейните с увереност и тя усети как губи контрол…
– Заслужава си, нали.
– Прекалено… кратко.
Думите не бяха вече нейни. Бяха на пламъка породил се в очите й. Този път тя се надигна и целуна Прекрасна – която само се усмихна после и й подаде цигара.
– Не пуша.
– Само умираш.
– По-бавно от теб, във всеки случай.
– Наистина ли? Аз умирам от цигари, ти за, кое му е по-бавното? Или по-сладкото…
Кимна, отново. Пръстите й трепереха над кутията. Ако разбереше… но тя най-вероятно спеше. Как можеше ако не му разкаже да разбере?
А вкусът, димът, усещането бяха толкова реални.
– Това, че е сън, не значи, че не е реалност. Както това, че е реалност, не значи, че не е сън.

Разливаха се по кожата й. Целувки, цигари и пръсти. Топлина. Тя трепереше. Прекрасна шептеше. Отдаде се, накрая. Напълно…

Женските тела имат своята красота. Нарича се голота…

Love me, Please?

Мога да разкажа отново поредната любовна драма в привидно монотонният си живот с всичките глупави детайли, ала нито на някого му се чете, нито аз се чувствам толкова силна, че да я разкажа отново. Просто заспивам с гаснещата надежда той най-сетне да спре да се държи хлапашки или поне да спре стои до мен, говорейки си с други на висок глас за да го чуя, ала не продумващ нищо когато говори с мен. Събуждам се с надеждата днес да не е поредният ден в който той ще е до мен и все пак далеч, разделени от стена на мълчание, докато всеки до мен познавал го преди се чуди защо днес е по-странен от обичайното, а за тези до него не зная. 

За птиците, които забравиха песента ми,
За вятъра, който забрави дъха ми,
За булевардите, които забравиха моите стъпки,
За дърветата, които забравиха моите отпечатъци,
За хората, сетне, които забравиха гласа ми,

Знаете ли, аз обичам,
А аз винаги обичам до полуда,
До кръв и до сълзи
И преди и тук

Хората да запомнят поезията ми,
Дърветата да запомнят тайните ми,
Булевардите да запомнят тъгата ми,
Вятъра да запомни сълзите ми, и
Птиците да запомнят вика ми за помощ,

Аз няма да го напомня на
Вас?
Отгога станахте
Вас…

Стената си има капацитет…

Как станах такава? Жена от онези без етикет с цена и все пак прозрачно ясна за всеки с очи да ме види, незаинтересована от никого, казваща ‘не’ на закуска, обед и вечеря, събуждаща се и заспиваща с мисълта за един единствен, а междувременно скитаща се по улиците сама или пиеща в барове с други… Въртяща неколцина на малкият си пръст, ала обичаща нито един, повтаряща  “Остави ме, няма да се получи между нас!” и все пак получаваща същите телефонни обаждания, със същото съдържание. Какво ще ми струва да изляза с теб ли? Тази среща ще ми струва още петдесет хиляди ‘НЕ’та, още късче вина пропита в съзнанието ми и записването на още едно име върху въображаемата ми стена на вината… А аз имам своят капацитет на вина и стената също. Страхувам се, че един ден когато те се запълнят тази вина ще изчезне и ще спра да съчувствам, просто ще стана още по-голямо чудовище отколкото съм в днешният ден. Защото тогава алеята от разбити сърца зад мен ще расте безобразно, а стената ще е снежно бяла, каквато беше и в деня преди да разбия първото сърце и преди да разбият моето. 

О, свободна минута! И не просто минута, но понеделнишка… а! замина…

– Парите са на масата.
Дори не помръдна. Трепереше под големите завивки и някъде там в гърлото й напираха сълзи. Той не се обърна да погледне реагирала ли е, не е ли – облече си якето и скоро тя чу, как стъпките му оттекват о стълбите.
Искаше й се да има достатъчно сили да го спре, но сякаш викът бе заклещен в гърлото й. Вместо това изпод юргана се показа тънка китка и бледите й пръсти скопчиха телефона. Не мислеше. Имаше не малко хора, на които да звъннеше, които знаеше, че нищо нямаше да й направят. Вместо това набра номера, който й крещеше измореното тяло.

Докато го чакаше набираше цвят. Като ябълков плод набъбваше, поруменяваше, скоро започна да се върти немирно, нервно, сякаш дърпана от неумолим вятър. Душата й бе неспокойна. Не го беше виждала от години вече, как щеше да реагира? Естествено, че не можеше да си е останал все същия – кого беше поканила в къщата си?
Междувременно на вратата се почука. Съмняваше се онзи да е заключил зад себе си – пък и гостенина й вероятно още пазеше ключа от дома й – не му го беше търсила никога, както и той не бе търсил да си върне неговия. По същото онова стълбище, по което неотдавна бе слизал оня, пак се раздадоха стъпки, и тя потрепна. Чудеше се понякога, как можеше да се лъже, че го е забравила, че го е оставила в миналото? Искаше й се; реално всяко негово дишание още свиреше в душата й със силата на тежък акорд. А той и неговата същност се приближаваха, спряха се пред вратата. За миг се усети, че и той какво ли помнеше, какво ли очакваше, какво ли беше забравил – но нали е мъж, на него разрешително за колебание не му се полага. Да си стои твърд, да открехне вратата…

Първо огледа стаята и с въздишка упрече, че се е променила. Тя се напрегна да се сети каква трябваше да я помни той, и въпреки че в главата й изникна ярка картина, тя предпочиташе да се самозалъгва, че двамата украсяват, отколкото да признае колко е пожълтяла боята и как са опадали картините. Прекалено тъжно й ставаше…
– И аз, – произнесе тя едвам-едвам, и той трепна, Сякаш гласът й го бе пронизал. Обърна се, и за миг очите му се впиха в нейните, попиха от там всяка капка разум. За секунда им се стори, че са пак сами (а не бяха ли?), за секунда им се защя да се хвърлят един към друг, но нейното бледо лице и неговата загриженост ги спряха. Той я опипа с поглед, дори под завивките, рисуваше силуета й където го криеше. Бавно после се приближи, простря пръсти към завивките й, па ги прибра – страх го беше да изчезне тя.
– И аз, – повтори като ехо той и тежко седна до нея. Ръката му мина по челото й, пръстите му докоснаха устните й, и той се отдръпна като опарен.  После повтори, потрети, целуна с жарки устни бузите й. Езика му й пареше като канела, дъха му я изгаряше… той знаеше как да я лекува бавно и страстно.

Бавно, телата им пак се отпуснаха едно до друго. Ръцете му опасаха талията й, тя положи глава върху гърдите му. “Не тръгвай”, прошепна тя едва-едва, а той само я притисна до себе си…

Когато отвори очи, той вече я гледаше. Усмихна се на образа си в очите му и стана. Навлече набързо тениската, която беше свалила от гърдите му, завъртя се пред огледалото, па му се усмихна. Но неговата усмивка беше изчезнала…
– Чии са парите?
Потрепна. Небрежно захвърляните бележки върху бюрото я опариха когато ги взе в ръце. 50$. 50 долара за връзка, ако можеше така да се нарече, която тя бе поддържала, за да забрави, а той – за да я използва. Вероятно трябваше да се обиди на тази “заплата”, но нещо в нея крещеше, че той беше прав. Такава беше станала, проститутка…
Мъжът в леглото й бе станал. Приближи се още стъпка до нея, свали тениската й. Тя се остави отначало като малко дете, после понечи да го целуне, но той се отдръпна. Не казваше нищо, но разочарованието в него крещеше. Мислил си беше, че тя още е негова. Още веднъж впери очи в нейните с упрек, след което извади от джоба си ключовете й и потърси в нейните панталони своите.

Когато спря да плаче, откри върху стълбището кутийка с пръстен…

I’m back

Завърнах се! Днес е моят ден за писане. Като новозавърнала се искам да изложа своето възмущение. По радиото наскоро започнаха да въртят една реклама за някакъв ресторант, мисля че е в Пловдив… Представят го с фонова музика „Кой уши байряка“, българска кухня…изреждат много ястия и на всичкото отгоре хвалят и турските  ястия….  Всичките хвалби на турската кухня с фон „Кой уши байряка“…… Това ми е изложеното възмущение… Кратко е, но ме зове якото зубкане, че ме пребори един гаден изпит…..

 

See ya 

Aurora Elizabeth Due Coldray

Кацане у дома

Тъй като любовта ми се струва твърде банална в това хубаво неделно утро, днес няма да ви говоря за нея, най-малкото защото моят любовен живот е една голяма хубава каша, каквато само аз мога да сътворя. Вместо това ще ви говоря за приятелство и за пътуване и за някакви други неща… 

Вчера за пръв път в живота си отидох сама до летището, за да чакам някой, качих се на автобуса и тръгнах… Не знам дали беше защото ми е липсвала много, тъй като почти не усетих, че я няма, но определено бих направила всичко за нея. Уговорих се с друга обща приятелка да отидем заедно, а две други вече бяха там… Аз единствена никога не бях посрещала някой вероятно(не броим роднините докато бях с родителите си), идея си нямах всъщност колко променя това висене на летището и тогава се появи майка ѝ. Не знам позна ли някой от нас, или беше просто защото чу името на дъщеря си, но ни заговори и поне сто пъти ни благодари, че сме дошли. Аз все още идея си нямах колко важно може да бъде това…

И тогава тя се появи, вратата се отвори  и видях червената ѝ чанта, която бях виждала само около милион пъти, тъмната ѝ коса и правоъгълните ѝ очила. После и тя ни видя, никога няма да забравя усмивката на лицето ѝ, как почти се затича със сака, само за да дойде по-бързо към нас… Тя беше различна, някак пораснала и все пак си беше нашата приятелка, не исках да я оставям да си тръгва, но трябваше да види семейството си. И все пак само онази нейна усмивка ми стигаше, компенсираше часовете  загубени във влачене с градският транспорт и всичкото чакане… Никога не я бях виждала толкова щастлива.